Винаги много съм се учудвал от страхотната точност и ако щете изисканост на „апокрифния” фолклор от времето на социализма. Всяко по-значимо събитие от живота в страната или в така наречения „Източен блок”, веднага безмилостно и безпощадно се подлагаше на анализа на обикновените хора. И се появяваше виц, лаф или пък нещо като по-съвременен вариант на пословиците и поговорките. Вицът започваше да циркулира в пространството и ако беше достатъчно добър, можеше да се задържи с години. Някои от тях бяха просто гениални. Злободневни, кратки и право в целта. Кой ги измисляше и защо толкова проницателният българин допусна да му се случи това, което му се случва и днес, за мен си остана голяма загадка.

 

 

Aпокрифният фолклор казваше например :
- Коя е най-дългата държава в света ?
- ГДР-то. Съветският Съюз вече 40 години изтегля войските си оттам и още не ги е изтеглил.
- Коя е най-богатата държава в света ?
- България. Всеки краде от държавното и пак има за износ.
Имаше за всяка една държава от източният блок, но за съжаление другите съм ги забравил.

 

 

Или пък:

Има два вида живот: жизнь и лайф.

Избирайте !

Едва ли може да бъде казано по-кратко и по-ясно. А ние вече 20 години се чудим…

Или пък:

При социализма всички са равни.

Но някои са по-равни.

 

 

Ето и още няколко:

Млад поет написал стихче и изтърчал да го занесе във вестника за публикуване.

Стихчето гласяло:

 

 

Той почука.

Тя отвори.

И зад спуснатите щори,

заговори любовта.

 

 

Прочел го редактора, огледал младия поет, който очевидно нямал представа как ставали нещата с публикациите и казал:

-         Виж сега, много е хубаво стихчето, но нали се сещаш, че не мога да ти го пусна току-така.Отгоре са спуснали разни директиви, няма как…Няма нищо за работническата класа, ще трябва да го преработиш.

Върнал се съкрушен в къщи младият поет и започнал да преработва стихчето. На следващият ден, занесъл в редакцията следното:

 

 

Той почука.

Тя отвори.

И зад спуснатите щори,

заговори любовта.

Под прозореца,

двама работници,

копаеха канал.

 

 

-         Браво - казал редактора - много по-добре е, мислено проклинайки младия поет, който съвсем не се сещал сам за нещата.

-         Обаче, виждам, че си пропуснал да помислиш за Партията, никой няма да пусне стихчето в този вид…

 

 

Започнал леко да се ядосва младият поет, но стиснал зъби, прибрал се  и отново преработил стихчето.Сега вече то гласяло:

 

 

Той почука.

Тя отвори.

И зад спуснатите щори,

заговори любовта.

Под прозореца,

двама работници,

с червени потници,

копаеха канал.

 

 

-         Страхотно се получава – казал редактора - само още малко го пипни оттук-оттам и ще стане. Просто добави нещо за вярата в бъдещето, за утрешния ден, за оптимизма…

 

 

Младият поет се вбесил, прибрал се в къщи и на следващият ден занесъл в редакцията следното:

 

 

Той почука.

Тя отвори.

И зад спуснатите щори,

заговори любовта.

Под прозореца,

двама работници,

с червени потници,

копаеха канал.

Единият работник,

спря да работи,

захвърли кирката,

и извика: Да му еба майката…

И утре е ден !

 

 

 

 

 

През 80-те години, когато Полша започна да се "цепи от колектива" и беше наказана, СИВ престана да "грижи" за нея, страната изпадна в положение на икономическа блокада, ембарго по сегашному, беше изоставена от "своите". Та положението е много сериозно, по магазините е изчезнало всичко, хората гладуват. Нещо като "лукановата зима" у нас.

Събрали се умните полски глави и започнали да мислят какво да направят.
- Да попитаме суперкомпютъра - предложил някой ( тогава в целия соц. лагер имаше залитане по компютрите ).
Решили, съставили комисия и задали на суперкомпютъра въпроса "Защо няма месо?"
Машината дълго светкала с лампичките си и потраквала с перфокартите и накрая отговорила:
- А какво е това - месо ?
Събрали се отново умните глави и решили, мразим, не мразим руснаците, положението е критично. Събрали ккомисия и тайно я изпратили в СССР, за да попитат техния суперкомпютър "Защо няма месо?"
Дълго мислил съветският компютър, светкал и тракал и накрая отговорил:
- А какво е това - защо ?
Събрали се отново умните глави и просто нямало какво друго да направят освен да изпратят суперсекретна комисия в Америка,за да попитат американския суперкомпютър.
- Защо няма месо ? - попитали те американската машина.
- Какво е това - няма ? - отговорила бързичко тя
Изпаднали в пълно отчаяние, поляците направили последното което могли, изпратили комисия при българският суперкомпютър.
- Защо няма месо ? - попитали те българската супермашина.
След няколко часово мислене , тракане и светкане, машината най-сетне отговорила:
- А кой пита ?...

 

 

 

Една мравка решила да се покатери на най-високото дърво в двора. Била упорита и решила да го направи, каквото и да и коства това. Тръгнала да се изкачва. Катерила се, катерила се, задъхвала се, спирала, почивала си и пак се катерила. В някакъв момент мравката осъзнала, че дървото е толкова високо, че целият и живот ще премине в катерене. Замислила се тя, но тръснала глава и продължила, вече била взела решение. Започнала да остарява мравката, все повече усилия полагала и започнала да се чуди дали ще успее да се качи, преди съвсем да грохне от старост. Да се връща назад нямало никакъв смисъл, и без друго времето нямало да и стигне. Вече била съвсем остаряла. Продължавала да върви мравката в единствената възможна посока – нагоре ! Била си издялкала бастунче и лека-полека пъплела, върхът вече се виждал.

И ето – случило се ! Един ден мравката стигнала мястото от което вече нямало нагоре.

Захвърлила мравката торбичката и бастунчето и поседнала да се припече на слънце и да се полюбува на прекрасната гледка, която се откривала от върха на дървото.

-         Прекрасна гледка, нали ? – чула тя глас зад себе си.

-         Наистина е прекрасна – отвърнала мравката учудена, че имало и някой друг на върха.

Обърнала се и видяла една съвсем млада мравка, също да се любува на гледката.

-         Извинявай мила, но ти как стигна дотук ? – объркано попитала старата мравка.

-         Не съм Мила, а Людмила ииии…тук съм се родила – отвърнала младата мравка.

 

 

Ето накрая един много любим виц:

 

 

Социалистическа България . София. Четири и половина сутринта. На жълтите павета пред мавзолея няма жива душа. Един човек се промъква през градинката откъм театъра, застава на средата на площада и започва да хвърля позиви наоколо. Но бдителен милиционер го издебнал откъм двореца и не му оставил никакъв шанс за измъкване.

-         Ти какво правиш тука бе ? – извикал милиционерът.

Нашият човек просто нямало как да отрече очевидното.

-         Ами, хвърлям позиви – отговорил той.

Навел се милиционерът, взел един от позивите – бяла страница. Обърнал го от другата страна – отново бяла страница.

-         Ти майтап ли си правиш с мене бе ? Какво е това, какви са тия позиви, то тука нищо не пише ? – наежил се милиционера.

-         Е, Вие какво искате да пише, то всичко си е ясно.


Надявам се да съм ви развеселил.

 

 

Подсетих се от коментара на Никодима и добавям още няколко.   Въпрос:  Голямо, грозно, желязно, омаслено, скъпо, димящо, издава стържещи звуци и не рита. Що е то ? Отговор:
Съветска машина за ритане.     Питат радио Ереван: -         Добре де, вече минаха толкова години, сигурно вече не е чак такава голяма тайна, кажете ни ако знаете - от какво умря Андропов ? -         Все още не знаем от какво, разполагаме само с информацията, че много се е мъчил по време на аутопсията.     Учителката в час по литература пита учениците, знаят ли какво е това „мъка” ( сигурно са изучавали Йовков ). Иванчо вдига ръка и обяснява -         Ами мъка другарко е, когато умре кравата на село, тогава на цялото семейство му е много мъчно. -         Не е съвсем така – казала учителката. Това за което говориш се нарича „трагедия”. А за мъка говорим например, когато умре някой много близък човек, майка ти, баща ти или пък например ако умре другаря Тодор Живков, когото всички ние много обичаме. Тогава на целият народ ще му бъде много мъчно. След няколко ден дошъл инспектор на проверка и влязъл в часа по литература. Учителката отново попитала децата, какво е това „мъка”. Иванчо естествено вдигнал ръка. Учителката, спокойна, че Иванчо вече знае отговора, го вдигнала. -         Мъка другарко е например, когато умре някой наш много близък човек, майка или татко.Или ако умре другаря Тодор Живков. Тогава на целият народ ще му бъде много мъчно. Но това не е трагедия, трагедия е ако умре кравата на село.       Василий Иванович цял живот работил в завод за шевни машини. Дошло му време да се пенсионира. Събрали се колегите му от цеха, мислили какъв подарък да му изберат, накрая отишли при него и му казали: -         Васка, виж сега вместо да ти подаряваме неща които може и да не ти харесат, направо кажи какво искаш да ти подарим ? Помислил Василий Иванович и отговорил: -         Добре братлета, исакм за подарък една шевна машина. Колегите му го погледнали все едно е полудял. -         Абе Васка, какви ги говориш, та ти цял живот работиш в този завод, не си ли открадна поне една ? - шушукали нервно колегите. -         Абе верно, опитах няколко пъти, ама нали знаете как са разделили работата по цехове. Тук една част се произвежда, там друга. Трябва да ходиш, да разпитваш, да търсиш познати, да разменяш…И колкото и пъти да се опитвам, като се прибера в къщи и започна да сглобявам – все „Калашник” излиза. Та затова сега, ако може една шевна машина…


Добавен на 24 Август 2011:


По соц време един човек поискал да си смени името. Отишъл той в съответната институция и естествено чиновникът му казал:
- Ооо, няма начин, това е невъзможно. Трябва да имате изключително сериозна причина за това. Нали разбирате, трябва да занимавате юристконсулта на кметството, а той е винаги зает, така че...
- Моля ви другарю - приплакал човечецът -  приятелите ми се подиграват от години, съседите шушукат зад гърба ми, табелка на вратата си ме е срам да сложа, жена ми и децата все повече се отчуждават от мен, не издържам повече.
- Добре де - въздъхнал чиновникът - дайте да видим какво може да се направи. Кажете си имената.
- Тодор Лайнарски.
- Еее да, то във вашия случай е съвсем разбираемо - вече съчувствено го погледнал чиновникът - С такава фамилия, сигурно е ужасно...
- Не-не, вие изглежда грешно сте ме разбрали - казал човечецът - аз фамилията си я харесвам. Първото име искам да си сменя.


Добавен на 13 Август 2013:

При капитализма, всички са невинни до доказване на противното.
При социализма, всички са виновни до доказване на противното

Нямаше я сегашната потиснатост тогава - осмивахме скритичко простотията и грандоманщината на ЦК така, както днес открито осмиваме мутрите, а не ни се смее особено... Може би защото цели поколения вече са наясно, че само простотията е начело на българския политически живот...

И аз ще разкаже един стар виц:
Манго и Хасан лъскали обувки на гара Павликени : )... примерно... Един ден Манго казал на Хасан: " Асане, където и да се обърна все за този комунизъм говорят. Ще взема да питам някого." И се обърнал съм един минувач, минувачът му казал да пита партийния секретар, а бдителния партиен секретар веднага изпял на милиционера, че Манго не знае какво е това "комунизъм". Милиционерът мислил, мислил и казал на Манго: " Аз да съм на тебе, ще се кача на влака, ще отида в София, ще изчакам Тодор Живков пред Партийния дом и ще го питам."
Речено, сторено... Отива Манго в София и напира да влезе в Партийния дом. Охраната го спира, но като разбира за какво е бил път, му казват: " Ето, нагледно - това отпред е колата на Тодор Живков, до нея е лимузината на Станко Тодоров. Като застане твоята лимузина между двете - те, това е комунизмът."
Окрилен от наученото, Манго се връща в Павликени и обяснява на Хасан: "Хасане разбрах. Виждаш ли сега - това е моето сандъче, това е твоето сандъче, като застане между нас Тодор Живков със своето сандъче - те, това е комунизъм."

Този беше за приз "Златна Решетка" на времето : )))...
Поздрави!

като каза "Златната решетка" се подсетих за още няколко, допълнил съм ги по-горе.
Още ще допълвам, ако се присетя. :-)))

1988-ма година. Тодор Живков изнася доклад, половината зала спи. Изведнъж някъде се появява плъх. Будните се развикват:
- Хванете го, убийте го!
Един заспал, стреснат от виковете се събужда и започва да вика:
- И сина му, и сина му!

Поздрави!

този също е много добър. Със сигурност трябва да е в Топ - 10 на "Златната решетка" :-)
Позфрави и от мен.

Само един от вицовете знаех, но се посмях на всички :) Много точни и на място.
И аз се сетих за една случка, но e действителна, може и да си я чувал:
Отишла Елисавета Багряна на среща с дечица, застанала пред тях със стихосбирка в ръка, и ги попитала: "И така, деца, какво обичаме най-много на света?" Децата вкупом завикали: "Партията, партията!" А Багряна отговорила: "Дааа. А сега ще ви прочета стихотворение за майката."
:)

ами отбивай се, добре си дошла :-)

И мойта младост беше социалистическа :)
Даже имам чувството, че тогава въпреки всичко хората бяха по-умни, по-начетени, с повече интереси. Пиесите бяха иносказателни, за да пробият цензурата. Изобличаващите филми ги спираха от екран.
Сега с демокрацията наред с другото - чалга, простотия и неграмотност. Жал ми е за тези деца сега. Дори и само заради страхотните детски филми от онова време. Направо класика в жанра. :)

Възхваляване на началството по достъпен за него начин.