Владимир Константинович Буковский 1942 -2019

Този ГОЛЯМ човек живя и умря НАПУК на другарЕте и на всичко което те си мислеха че изповядват. 
Прилагам мой превод на няколко момента, които ми се сториха интересни и реших да споделя с вас, от книгата му "Писма на руския пътешественик" :

Но и ние вече съвсем не бяхме онези зайчета, които умираха мълчаливо и безропотно. Вече бяхме разбрали великата истина, че не пушката, не танковете, не атомната бомба раждат властта, не на тях се крепи тя. Властта - това е покорност, това е съгласието да се подчиниш и затова всеки който откаже да се подчини на насилието, спомага за намаляването на това насилие, макар и с една двеста и петдесет милионна част. Ние участвахме в движения за защита правата на човека, преминахме школата на лагерите и добре знаем каква съкрушителна сила притежава непокорството на човека. Това го знаят и властите. Отдавна са изхвълили те от своя арсенал всякакви комунистически догми. Не искат вече те от хората вяра в светлото бъдеще - на тях им е нужна покорност. И когато ни морят от глад или ни затварят в карцерите, те искат да получат от нас не вяра в комунизма, а покорност или поне някакъв компромис.

 

----------------------

 

По време на войната почти всички московски жители се евакуираха във вътрешността на страната, а други пък евакуирали се от самата фронтова линия се преместиха в Москва и се нанесоха в изоставените домове. След войната когато старите жители се завърнаха, Москва се оказа претъпкана. Никой не искаше да напусне столицата, защото тук снабдяването с продукти беше много по-добро отколкото в провинцията. Хората живееха в мазета, в бараки, временни постройки, и почти във всяка квартира имаше по няколко семейства: то и допреди войната в комуналките беше теснотия, а сега стана още по - зле. Това продължи до 60-те години, но и сега повече от една трета от московските жилища все още са комунални.

Този живот пораждаше безкрайни комунални свади, разпри и караници. Хората не можеха да скрият един от друг дори и най-малките подробности от своя живот и всеки знаеше какво се вари в тенджерата на съседа. Всяка невнимателно казана в кухнята дума, можеше да бъде използвано в кухненската война, за политически донос, особено ако това даваше възможност да се използва освободената стая. Най-тежко понасяха това интелигентните хора, истинските московски жители, възпитани по старому. Те просто не можеха да слезнат на нивото на тези кухненски дрязги, до тази ежедневна борба за жилищно пространство, никой не ги беше научил на това. Възпитанието им изискваше да бъдат отстъпчиви, сговорчиви и вежливи, а ежедневието ги караше да се отбраняват. Този проблем, ако го обобщим, видимо се превърна в един от най - важните за този век. Интелигентността и вежливостта стнаха неконкурентноспособни в сблъсъка им с простащината, подлостта и грубата сила. Как да им се противопоставим ? Да използваме същите средства ? Но тогава ще настъпи вътрешно израждане и двете страни ще престанат да се отличават по каквото и да било. Да си останеш какъвто си си ? Но тогава ще настъпи физическо изтребление.

Не се ли усеща същият проблем и при опитите на западните общества да се противопоставят на комунизма или вътрешният тероризъм ?

Моята баба, вероятно без да знае за универсалността на този проблем, се срамуваше да ходи в кухнята, докато съседите простираха там откраднатото от нея предния ден пране. По същият начин изчезваше и случайно забравената посуда. За щастие, очевидно благодарение на нашата отстъпчивост, нямаше караници и свади, което не можеше да се каже за другите комуналки наоколо. Или някой пиян ще подгонони по двора жена си с нож, или в съседите ще почнат да крещят и се чуваше тръсък на  счупени стъкла или пък някъде женорята ще се вкопчат една в друга и ще започнат напоително да се псуват половината ден. Всичките тия сцени бяха нещо съвсем обичайно.

 

----------------------------------------

Смъртта на Сталин разтресе нашия живот из основи. Занятия в училище практически нямаше, учителите плачеха и ридаеха и всички ходеха с подпухнали очи. По радиото предаваха безкрайни траурни маршове и някак си се усещаше безвластие.

Някакъв човек крещеше плачливо от прозорците на очната болница: " Сталин умря, а аз съм тук!"

Не се чуваха скандали и караници в двора, а хората си говореха съвсем открито : "За кого ще се умира сега? За Маленков ли? Не, за Маленков хората няма да тръгнат да умират!"

Огромни, неуправляеми тълпи се стичаха по улиците към Колонната зала, където лежеше Сталин. Усещаше се нещо зловещо в тази необятна, мълчалива и мрачна тълпа. Властите не се решаваха да я задържат, бяха заградили само някои странични улици с няколко реда автобуси и камиони и тълпата течеше без край. Ние се бяхме изхитрили, и по покривите и чердаците стигнахме до "Национална" и оттук , от покрива видях това море от глави. Буквално вълни бушуваха в това море, разделяше се тълпата, напираше, отстъпваше и изведнъж в една от пресечките под нейния натиск се залюля и се обърна един автобус, точно като слон полегнал на една страна. Няколко дни продължи това шествие и хиляди хора загинаха в тая блъсканица. Дълго след това по "Горки" се въргаляха копчета, чантички, галоши, хартийки. Даже в устите на лъвовете пред вратите на музея на революцията, някой беше пъхнал по един галош.

В деня на погребението накъсано започнаха да вият фабрики и заводи, започнаха да свирят коли и локомотиви, ставаше нещо непоправимо, страшно. Как ще живеем занапред ? На кого ни оставяш, Бащице ?

Но ето че минаха почти две години, а ние все така си живеехме, във всеки случай не по - лошо и това само по себе си беше кощунство. Животът не спря. Възрастните все така си ходеха на работа, а ние на училище. Излизаха вестници, радиото работеше, а в двора всичко си беше по старому - същите скандали и разправии. За Сталин си спомняхме все по-рядко, а аз недоумявах: нали Господ умря, без когото нищо не можеше да се случва...В същото време като тежки облаци плъзнаха упорити слухове за разстрелите и изтезанията, за милионите измъчвани в лагерите, освободиха лекарите - вредители, разстреляха Берия като враг на народа, а слуховете пълзяха ли пълзяха, като някакъв глух ропот.

"Най - главният враг на народа - това е Сталин!" Удивително как бързо повярваха в това хората, тези същите хора, които преди две години се задавяха от плач на погребението му и бяха готови да умрат за него. Изглежда, че те винаги са го знаели, просто не са искали да говорят. Накрая това официално беше обявено на партийния конгрес и всичките тези вестници и радиа, книги и списания, филми и училищни учебници, които толкова дълго говориха за неговия гений, се заеха да осъждат неговите "грешки" и "извращения". Всички, които години наред професионално се занимаваха с възхвалата му, сега уверяваха, че нищо не са знаели преди: или не са знаели или са се страхували да кажат. Аз не вярвах на тези които казваха, че не са знаели - твърде леко те възприеха новото знание. А и как можеш да не забележиш смъртта на милиони хора, смъртта на съседи и приятели ?

Не вярвах и на тези, които казваха, че са се страхували - твърде високи чинове получиха те за своя страх. От страх можеш да си мълчиш, можеш да избягаш или да се скриеш, можеш накрая да се съгласиш  с този от когото се страхуваш, но кой ги е заставял да съчиняват оди и хорали, да се напъват за генералски чинове и членство в ЦК ? От страх не се получават сталински премии и не се строят вили. Разказват, че на конгреса някой изпратил на Хрушчов бележка: "А вие къде бяхте тогава ?" И ето че Хрушчов след като прочел бележката, попитал "Кой написа това ? Да стане!" Никой разбира се, не станал. "Значи, ето - казал Хрушчов - тогава аз се намирах там, където сега сте вие". На много хора този отговор се харесал, на много им се сторил убедителен - аз презирах и двамата - и Хрушчов и автора на бележката. И на двамата, знаещи истината, не им е достигнала смелост да я кажат открито. Но и двамата са могли да не бъдат там, където се е изисквала смелост, никой не ги е карал да бъдат в тази зала, близо до властта.

Как е могло да се случи така, че хората и до ден днешен да се страхуват да станат ? Как е могло един човек, хайде нека да са десет човека, да вземат властта и да държат всичи в страх или в неведение ? И кога е започнало всичко това ? Изглеждаше, че Хрушчов всичко обясни и даде отговор на всички въпроси. Поприказваха, разбраха се, пуснаха невинните, поменаха убитите и животът можеше да продължава. За нас, и особено хората от моето поколение, въпросите тепърва започваха. Ние, които не познавахме довоенния живот, които не бяхме опитали от комунистическата догма, ние се съмнявахме в самите основи на този живот.

Все пак бяха успели да ни внушат,че комунизмът е най - прогресивното учение, а Сталин е негово въплащение. И изведнъж Сталин се оказва убиец и тиранин, ужасяващ изрод, с нищо по-добър от Хитлер! Какви са тогава тези прогресивни идеи, ако те пораждат Сталин ? Каква е тогава партията, ако тя издига Сталин, но не може да го спре ? Страхувала ли се е или не е знаела - не е ли все едно ? Нали и ето сега, когато всичко се разкрива, те се страхуват да станат. Първият и най - очевиден извод се набива на очи: система, построена върху еднопартийно управление, ниезбежно ще ражда Сталини и после няма да може да ги спира, такава система винаги ще унищожава опитите да бъде създадена опозиция, алтернатива.

По това време много се говореше за вътрешнопартийна демокрация, но на нас това ни звучеше неубедително. Защо тази демокрация трябваше да бъде само вътрешнопартийна ? Какво, останалите не са ли хора ? Ние не сме избирали партията, те се избират сами себе си. И излиза, че същите тези хора, които са породили и поддържали Сталин, пак са тръгнали да установяват висша партийна справедливост, по пътя на демокрацията. Пак ще говорят от името на народа, който не ги е избирал за това. Същите негодници, които 30 години ни лъгаха за Сталин, сега ще ни лъжат и за партийната демокрация. И кой ще повярва в това? Та нали в крайна сметка нищо не се е променило - ако засега, временно не убиват милиони хора, къде е гаранцията че това няма да се случи утре ? Системата е същата, хората са същите. Даже никой не е наказан, никой не е осъден.

А и кого да осъдят ? Всички са виновни - и тези които са убивали, и тези които са давали заповедите, и тези които са ги одобрявали, и даже тези които са мълчали. Всеки в тази изкуствена държава изпълнява ролята, която са му определили и за която са му платили - голям кървав спектакъл. Ето, да вземем моите родители - скромни, тихи, честни хора. Обаче са журналисти, самите те са създали тази пропаганда, която така подло ме излъга и която беше призвана да оправдава убийствата или да ги премълчава. Един голям очерк на баща ми, се харесал на Сталин и по негово лично разпореждане го приемат в Съюза на писателите - станал писател. Това е било съвсем неотдавна, все едно вчера. Всички се радваха и го поздравяваха. Очерка го предаваха по радиото, печатаха го в "Правда", издадоха и отделна книга. На какво толкова се радваха всички ? Той си изиграл отредената роля и главния палач го наградил. Какво ме интересува мен, с какво точно ще оправдават съучастието си ? Дори и да са тези, които са ме отхранили.

А самият аз, да не би да съм с нещо по - добър ? Не стига това, че съм ял техният хляб - ами още съм бил пионер, участвал съм в работата на тази страшна машина, която произвежда или трупове или палачи. Да не би да ми става по - леко, че тогава не съм разбирал всичко това ? Да не да му става леко на човек, когато разбере, че случайно, без умисъл е станал съучастник в убийство ? Навярно и аз така щях да вървя, стъпало по стъпало, от пионерите при комсомолците, после в партията, все едно преминаващ в по-горен клас. След 40 години, може би приветливо щях да махам с ръка от трибуната на народните маси или щях да подписвам заповеди за арест. А когато остарея моите деца щяха да ме попитат: "Ти къде беше ? Защо мълча ? Как можа да допуснеш всичко това?" И моят хляб щеше да им приседне в гърлото.

 

-----------------------------------------------------------------------

Сверху молот, снизу серп –

Это наш советский герб.

Хочешь - жни, а хочешь - куй.

Все равно получишь х...

 

 

Мисля си, че все пак някой ден у нас ще издигнат паметник на политическия виц. Тази удивителна форма на народното творчество не се среща никъде по света, освен в социалистическите страни, където хората са лишени от информация, свободен печат и общественото мнение забранено и репресирано, намира израз в тази необичайна форма. Кратък и сбит по необходимост, максимално наситен с информация, който и да е съветски виц струва колкото томове философски съчинения. Простотата на вица само оголва нелепостта на всички пропагандни хитрини. Вицът преживя най - тежките времена, издържа, разраствайки се в цели серии, и по него може да се изучава цялата история на съветската власт. Да се съберат и издадат всички политически вицове е толкова важно, колкото и написването на истинската история на социализма.

Във вица може да се намери нещо което не остава следа в печата - мнението на народа за това което се случва. На всеки въпрос има отговор.

Какво мисли например народа за разобличаването на култа към личността ? Когато Сталин го изнасят от мавзолея и го погребват в кремълската стена, на гроба му се появява венец с надпис: "На посмъртно репресирания, от посмъртно реабилитираните".

А един път от мавзолея изчезнал Ленин. Започнали да търсят, преобърнали всичко и намерили бележка : "Заминавам за Цюрих - започвам всичко от начало".

Или - как потомците ще оценят нашето време ? В бъдещите енциклопедии ще пише: "Хитлер - незначителен тиран от сталинската епоха. Хрушчов - литературен критик от времето на Мао Цзе Дун".

И разбира се, вицовете за КГБ.

Намерили мумия в Египет. Събрали се египтолози от цял свят, но не могли да установят, кой е този фараон. Поканили съветските специалисти. Пристигат трима египтолози - от службите. "Оставете ни насаме с него - казали те". Оставили ги. Минава ден, минава втори, трети - нищо. На четвъртия излизат: "Рамзес двайсет и пети". Всички са втрещени: "Ама как разбрахте ? ". " Сам си призна - гадината".

Военен парад на Червения площад. Министърът на отбраната поздравява войската. "Здравейте другари танкисти!" - поздравява ги той. "Здра...елае...арю...маршал!" - дружно му отговарят танкистите. Отива по-нататък: "Здавейте другари артилеристи!" "Здра...елае...арю...маршал!" и т.н. Накрая дощло ред на вътрешни войски: "Здравейте другари чекисти!" "Здравейте, здравейте гражданино маршал" - отговарят кагебистите с неприятни усмивки.

А проблема с борбата за мир и съветското миролюбие ? По цял свят толова се спори, толкова трудове са написани, действително ли Съветският Съюз иска мир или само се преструват. А ние вече знаем.

Идва един евреин при равина и го пита: "Раби, ти си мъдър човек, кажи: ще има ли война или не ? "Война няма да има - отвръща равинът - обаче такава борба за мир ще настъпи, че камък върху камък няма да остане".

А какво казват хората за "загниващият капитализъм" ? "Гние той, гние, ама пък какъв аромат!"

А когато четат хората в съветските вестници за постоянните кризи на Запад и за това комунистическата партия не жали сили, за поведе бедните трудещи се към слънцето на социализма ?

В малко селце, момченцето Моше е по цял ден зает с работа. Семейството е голямо, родителите работят, братчетата и сестричките плачат, пари няма и той така се изморява, че в училище е полузаспал зад чина. Урок по биология. Учителят пита: "Я кажи Моше, колко крака има хлебарката ?" " Абе, да ви имам проблемите бе, другарю учител..."

И ги има такива вицове със стотици хиляди и всеки един е поема.

А после бих издигнал паметник на пишещата машина. От нея се роди една съвършено нова форма на издаване на книги - Самиздат. Сам съчинявам, сам редактирам, сам цензурирам, сам издавам, сам разпространявам и сам излежавам за написаното. Самиздат започна със стихове и поеми на забранени, забравени и репресирани поети – всичко, което поради цензурата не можеше да бъде отпечатано официално, попадаше в Самиздат. А в момента, Самиздат има в списъка на своите автори двама лауреати на Нобелова награда.

 

 

 

----------------------------------------------

 

Удивителна работа - увлечени с проблемите на интелектуалните свободи, не забелязахме, че през 60-70 - те години властта фактически се опитваше да унищожи икономическата опозиция в страната, зараждащият  се нелегален капитализъм. Тогава и по върховете имаше опозиция - така наречените икономисти или мениджъри. При тях нямаше някаква особена теория и всичките им предложения се свеждаха до една много проста мисъл : за да се развива икономиката е нужно за труда на хората да се плащат пари, истински пари, управленският апарат да не сковава стопанската инициатива. Даже от марксическа гледна точка - това е първична икономика, а не идеология.

В началото на шестдесетте стана очевидно, че икономиката на страната е в такава разруха, че започнаха серозно да мислят за втори НЕП. И в крайна сметка, беше очевидна необходимоста от широки икономически реформи с въвеждането на по-голяма материална заинтересованост. Бяха проведени няколко любопитни експеримента, за които вестниците пишеха в захлас. Но първите възторзи от поразителните резултати на тези експерименти бързо отминаха - прекалено очевидно беше превъзходството на капиталистическия принцип за ръководене на стопанството над социалистическия. Беше ясно, че провеждането на такива икономически експерименти в мащабите на страната, дори и да дават стремителен икономически ръст, ще изведе страната от половинвековният застой, то начаса ще породят всичките "язви" на капитализма, с които нашата пропаганда плаши децата от ранна възраст. Моментално ще възникнат безработица, инфлация и "анархия на производството" - тоест пазарно стопанство и държавата няма да може да контролира икономиката. И най-главното - това ще направи абсолютно ненужно и невъзможно партийното ръководене на стопанството, а хората ще станат по-независими - държавата вече няма да може да ги шантажира за всяка копейка.

Разбира се, това породи скрита, но отчаяна борба между "икономистите" и "идеолозите". Основният аргумент на "идеолозите" беше картината на нарастващите кражби, разхищения и безконтролната икономика: губейки контрол над икономиката, партията ще загуби контрол над целия живот на страната. Плановете на "икономистите" фактически изключаха ръководната роля на партията, но те не можеха да кажат това открито. Вървеше глуха борба между партийния и държавния апарат и всичко това под знамето на икономическата реформа, необходимостта от която никой не отричаше. Даже Брежнев в свое закрито писмо до ЦК от декември 1969 г. признава за отчайващото положение в промишлеността.

Ето в тази борба се стигна до стопанските процеси - еквивалент на терора от 30-тте години. Знае се, че само от ноември 1962 до юли 1963 г. са били проведени повече от осемдесет стопански процеса в десетки градове на Съветския Съюз, на които са били произнесени 163 смъртни присъди. Поразително беше, че Западът, с неговите изследователски институти, заети със съветология, съвършено пропусна смисъла на случващото се. Смешно е да си спомняме за протеста на лорд Ръсел, който не видя в тези смъртни присъди нищо повече от антисемитизъм. Със същия успех можем да видим само антисемитизъм и в преследването на троцкиската опозиция. Обаче само углавните репресии не бяха достатъчни, за да осигурят победата на "идеолозите" - решаваща помощ им оказа Западът. Като алтернатива на широките вътрешни реформи, "идеолозите" предложиха план на "мирното настъпление", на успокояване на нещата. Дадоха заявка за получаване на широка икономическа помощ и увеличаване на търговията със Запада. Защо са нужни опасни реформи, ако можем да получим всичко в чуждестранна опаковка ? Дори пшеницата може да се сее в Казахстан, а реколтата да се прибира в Канада. Всички експерименти бяха прекратени, а експериментаторите, като правило, попадаха в затвора.

Символична в този смисъл е съдбата на Иван Никифорович Худенко. Крупен финансов работник от Съвета на Министрите на СССР с ранг на заместник министър, Худенко доброволно се заел да проведе икономически експеримент в совхоз в Казахстан. Предложенията на Худенко били много прости : той предлагал пълен стопански разчет и стопанска самостоятелност и най-главното - реална система за материално стимулиране. Заплащали се получените резултати, а не положените усилия. Експериментът имал фантастичен успех. Заетостта на хората и машините в совхоза била съкратена 10-12 пъти, а себестойността на зърното - 4 пъти. Печалбата от един работник нараствала 7 пъти, а заплатата му - 4 пъти. С тези цифри в ръцете Худенко доказал, че повсеместното въвеждане на неговата система в селското стопанство на страната ще увеличи обема на производство 4 пъти, като при това заетите в селското стопанство ще бъдат 5 милиона човека, вместо досегашните 30 милиона.

За експеримента на Худенко възторжено писаха вестниците, снимаха филми, обаче никой не бързаше да прилага неговата система в държавен мащаб. Още повече, че през 1970 г. неговият совхоз "Акчи" беше закрит по нареждане отгоре. Совхозът беше закрит в разгара на сезона, на работниците не бяха платени заплати и не им бяха върнати направените от тях капиталовложения. Худенко и неговите работници продължиха борбата с легални средства, обръщайки се към съда. Перипетиите около тази борба отразяваха борбата вътре в съветското ръководство. Няколко пъти решенията на съда бяха отменяни и бяха приемани нови. Някои вестници продължаваха да пишат за ценноста на този експеримент. Най-накрая, през август 1973г. Худенко и неговият заместник са осъдени за "разхищение на държавна собственост" - съответно на 6 и 4 години. Даже след присъдата продължават протестите на работниците, страна по делото. На 12 ноември 1974 Худенко умира в затворническата болница.

 

-----------------------------

И винаги е било толкова примамливо, толкова просто и оправдано: не е ли справедливо да се разплатим със злодеите по същия начин ? Да се отвърне на червения терор с бял терор, а на белия терор - с червен. Гледайте как ни измъчват, това са зверове, а не хора! Защо и ние да не ги измъчваме ? Гледайте, та те съвсем открито ни ограбват - какво чакаме ? Ако нищо не направим, това само ще ги поощри, ще им развърже ръцете. И понеже така или иначе държавата - това е насилие, то защо да не насилваме заради справедливостта, заради самите тях ?

Какво пък, за някои това е безспорно.

Родил съм се в година, когато цялото човечество, желаейки това или не, изтребваше себеподобните си, в името на това какви да бъдат концлагерите - червени или кафяви. Не е имало никакъв друг изход. Изглежда, че и до ден днешен, не е намерен.

На мен ми беше ясно едно - освобождението,  нямаше да дойде при човека отвън. То трябва да дойде отвътре, и докато болшинството от нас не се освободят от нелегалната психология, от жаждата за мъст, както преди, ще стоят нашите потомци в кухните и ще спорят: кога е започнало всичко това ?

 

-----------------------------------

 

По - късно ние често се чудехме на идиотското упорство на нашите власти, нежеланието им да видят очевидните факти, което често им докарваше катастрофални последствия. Понякога изглеждаше, че специално избират най-идиотското решение и след това за нищо на света не искат да се откажат от него. Помня през 1970-71 се получи подобна случка.

Един от моите познати, Леня Ригерман, роден в САЩ и в детството си доведен в СССР, се обърна към американския консул с молба да бъде изяснено правото му на американско гражданство. За обсъждане на този въпрос, американският консул го поканил да дойде в посолството. Консулът считаше въпроса за заплетен и беше уверен, че трябват много време и усилия, за да получи Ригерман американско гражданство.

Нашите власти, не позволяваха на съветските граждани да влизат в чуждестранни посолства по какъвто и да било повод, дори и това да не е забранено със закон. Знаейки това, Ригерман предупредил консула, че едва ли ще могат да се срещнат. Консулът не могъл да повярва на това: току-що , между САЩ и СССР била подписана консулска конвенция, чиито параграф 12 разглежда точно правото на граждани от една страна, да посещават консулството на друга страна, за изясняване на въпроси по отношение на гражданството. Обаче, за всеки случай, изпратил сътрудник на консулството, за да посрещне Ригерман на входа и да го придружи вътре.

Разбира се, на входа прибрали Ригерман и пред очите на сътрудника го отвели в милицията. Там го обискирали, взели му всички документи и провели дълга "възпитателна" беседа - за положението в Близкия Изток.

Възмутеният консул се обърнал към Министерството на Външните Работи, питайки, да счита ли този епизод за намерение на съветската страна да оттегли подписа си от конвенцията. В МнВР, лъчезарно усмихвайки се, го уверили, че никакви такива намерения нямат, напротив - съветско-американската дружба укрепва от ден на ден. А случилото се обяснили с досадно недоразумение.

Ободреният консул отново поканил Ригерман. Този път самият той излязъл да посрещне Леня с консулската конвенция в ръка, опитвайки се да я разясни на охраната долу. Но и този път Ригерман го напъхали в колата, пред очите на потресения консул. Пак го замъкнали в милицията, обискирали го и го заставили да изслуша нова беседа - този път, за политиката на партията в областта на емиграцията.

Излизайки от милицията, Ригерман отново позвънил на консула и отново тръгнал към посолството. И отново бил задържан. Този път обаче, бил осъден на седем денонощия за "злостно неподчинение на законните искания на представителната власт".

Всеки път посолството на САЩ и Държавния департамент отправяли протест към съветските власти за нарушение на конвенцията и всеки път получавали уверения, че от съветска страна, конвенцията се спазва неотменно.

Най-накрая американското правителство, окончателно загубило търпение и извън всякакви бюрократични процедури обявило, че предоставя на Ригерман и майка му американско гражданство.

Преди Нова година Леня се отби при мен и аз го попитах, ще го пуснат ли най-накрая в посолството, да си получи документите и визата.

- Не знам - тъжно отвърна той. Изглежда, че от посолството ще изпратят дипломатическа кола с флаг, за да ни вземат.

През февруари 1971 г. той замина за Щатите с майка си.

 

--------------------------------------------

Това саморазрушително упорство на властите, изглежда просто невероятно, обаче ние забравяме, че терористичната власт не може и да бъде друга. Тя се различава от демократичната власт именно по това, че не се явява функция на общественото мнение. В такава държава, човек не би могъл да има никакви права - което и да било неотменно право на отделния човек, моментално отнема от държавата малка частичка от нейната власт. Всеки човек е длъжен още в детството си да усвои аксиомата, че никога, при никакви обстоятелства и по никакъв начин, той не може да повлияе на властта. Решения за каквото и да било се спускат отгоре. Властта е непоклатима, непогрешима и непреклонна, и на целият свят му остава само едно - да се приспособява към нея. От нея можеш унижен да просиш за милост, но не и да искаш това което ти се полага. На нея не са и нужни съзнателни граждани търсещи законност, на нея са и нужни роби. На нея не са и нужни партньори, на нея са и нужни сателити. Подобно на човек страдащ от параноя, обсебен от своята фантастична идея, тя не може и не иска да признае реалността - тя живее в своите бълнувания и натрапва на всички нейните критерии.

Ние никога няма да се избавим от терора, никога няма да постигнем свободата и безопасността, докато напълно не откажем да признаваме тези параноични реалности на властта, докато не им противопоставим своите реалности, своите ценности.

Хиляди книги са изписани на Запад, стотици доктрини са създадени от най-големите политици, за да бъде намерен компромисен изход. И всички те се опитват да избегнат единствено вярното решение - моралното противопоставяне. Изнежените западни демокрации са забравили своето минало, своята съдба, а именно, че демокрацията не е уютен дом, красива машина или начин за справяне с безработицата, а преди всичко е правото да се бориш, да имаш воля за борба.

Всичките тези хитроумно-наивни теории само усилват несвободата, разпалват апетита на хищниците, въвеждат двойни стандарти, подкопават моралните основи на самите западни общества, пораждат безсмислени илюзии и надежди. Политиката на "близките ръце", на безкрайните отстъпки и компромиси създаде тази чудовищна държава, откърми я и я въоръжи. След това, не успявайки да измисли нищо по-добро, тази политика създаде и откърми Хитлер и постави цялото човечество пред необходимостта да воюва за това, какъв цвят да бъдат световните концлагери - червени или кафяви. Хайде сега избирайте - робство или смърт. Друг избор, вашите теоретици не ви оставиха. Не, нито атомните бомби, нито кървавите диктатури, нито теориите на "сдържането" или "конвергенцията" ще спасят демокрацията. На нас родилите се и израсли в атмосферата на терор, ни е известно само едно средство - позицията на гражданина.

Има качествена разлика в поведението на един човек и на човешката тълпа в крайна ситуация. Народът, нацията, класата, партията или просто тълпата - в екстремна ситуация, не могат да отидат отвъд определена черта: инстинктът за самосъхранение се оказва по-силен. Те могат да пожертват част, нядявайки се да спасят останалото, могат да се разпаднат на групи в търсене на спасение. И това ги погубва.

Да бъдеш сам - това е огромна отговорност. Притиснатият до стената човек осъзнава: " Аз съм народа, аз съм нацията, аз съм партията, аз съм класата и няма нищо друго". Той не може да пожертва част от себе си, не може да се раздели, да се разпадне и все пак да продължи да живее. Той няма къде повече да отстъпва, и инстинктът за самосъхранение го тласка към крайност - той предпочита физическата смърт пред духовната.

И поразително нещо - отстоявайки своята цялост, той едновременно отстоява своя народ, своята класа или партия. Именно такива хора, завоюват правото на живот за своето съобщество, макар и може би да не мислят за него.

- Защо точно аз ? - се пита всеки в тълпата. - Аз сам нищо няма да направя. И всички пропадат.

- Ако не аз, то кой ? - се пита човека, притиснат до стената. И спасява всички.

 

дивотии нямаше...