Попаднах на тази статия в интернет и я пренасям тук без изменения. С малко думи и съвсем точно в нея се говори за неща, за които всички знаем или пък сме чували, но никога не сме се замисляли сериозно върху тях. За злобата срешу тези, които правят нещата както трябва, докато ти самият не можеш. 

За руския свят и осирането на света

Андрей Малгин*

·         21 декември 2024

Жителите на Буча и Ирпен, които се завръщат в домовете си преди две години, установяват, че домовете им са не само ограбени, но и осрани. Навсякъде имало купища вонящи човешки изпражнения: не само по пода, но и по масите, в леглата, в съдовете. Въпреки че всички тези къщи имали добре поддържани тоалетни. Използвайте ги! Но не.

И така е навсякъде, откъдето си тръгва армията на Путин.

Много украинци обясняваха това явление с обикновена липса на култура и стигаха до извода, че народът-агресор е с вродени дефекти. Но според мен случаят съвсем не е такъв. В края на краищата те не серат в селата си, откъдето са били призовани на война, не серат в къщата на съседа си и дори след като убият този съсед в пияно състояние, не увенчават деянието, като се облекчават в тенджерата му.

В училище усърдно изучавахме очерка на Максим Горки „В. И. Ленин“. Там има такъв фрагмент, забележимо изпадащ от общия сладникав разказ:
„С отвращение си спомням такъв факт: през 19 г. в Петербург се състоял конгрес на „селската беднота“. Няколко хиляди селяни пристигнали от северните губернии на Русия и стотици от тях били настанени в Зимния дворец на Романови. Когато конгресът приключил и тези хора си тръгнали, се оказало, че те са осрали не само всички вани в двореца, но и огромен брой ценни севърски, саксонски и ориенталски вази, използвайки ги като нощни гърнета. Това не било направено по необходимост – тоалетните на двореца били в ред, а водоснабдяването функционирало. Не, това хулиганство било израз на желанието да се развалят, да се опорочат красивите неща. По време на двете революции и войната стотици пъти съм наблюдавал това мрачно, отмъстително желание на хората да развалят, изопачават, осмиват, опорочават красивото“.

Философът Михаил Епщайн в своя труд „Руският антисвят“ отделя място на тази удивителна страст. Цитирайки Горки, той спори с автора: руският човек сере във ваза не защото му е чуждо чувството за красивото и най-вече не защото се отвращава от красивото. Типичният човек в Русия, смята Епщайн, все още е здраво свързан със земята. „Лайното е субстанция на земята“ и „човекът връща в нея онова, което е било усвоено в него, умъртвената част от себе си“.

Но защо той, този човек, връща усвоеното в него не в земята, а в порцелановите сервизи и пухените завивки? Въпросът е интересен.
Напоследък в Германия, след години на премълчаване, започнаха да се появяват разкази на очевидци на съветската окупация от 1945 г. Почти във всяка подобна публикация се споменава за изненадващия за германците обичай да покриват всичко съществуващо със слой от техните фекалии.
Но хайде да не вярваме на германците (в случай че са русофоби). Нека да прочетем нашите сънародници. Ето я откровената бележка на Юрий Нагибин от неговия фронтови дневник:

„Днес се преместихме в двуетажна къща. В стаите има скъсани жици, изпочупени мебели, фикус, изсъхнал до такава степен, че когато го докоснаха, се разпадна, на пода има книги – по медицина, техника, наръчник на Хюте и др. И навсякъде имаше лайна, дори на масата, на печката, на перваза на прозореца, в абажура на висящата лампа. Отначало не разбирах тази страст на хората да серат по изоставени места – къщи, градини, дворове. После сам опитах и открих в това изненадващо удоволствие“.

Николай Никулин, оставил забележителни мемоари за последния период на Втората световна война, описва случай, когато в Германия, като млад командир, се опитва да обясни на подчинените си, че не е добре да се сере в окупираните германски къщи:

„В град Аленщайн бяхме настанени в една изоставена от жителите къща. От една стая трябваше да изнесем трупа на стара жена, която лежеше в локва кръв. Всички мебели и вещи бяха на мястото си. Поразяваше чистотата, изобилието от всякакви приспособления. Кухнята блестеше от фаянс… Като отворих вратата, заварих гвардейския сержант Кукушкин да се изхожда в севърско блюдо…

– Какво правиш, гад – изкрещях аз.

– Че какво? – Кукушкин отговори кротко.

Бях бесен, а Кукушкин беше в недоумение. Той си навлече бричовете и спокойно си тръгна да си доспива. Прекарах остатъка от нощта в трескаво мислене какво да правя. И измислих – но не можех да измисля нищо по-идиотско.

На сутринта, когато всички се събудиха, казах на командата да се строи. Очевидно на лицето ми се изписваше нещо, което изненада всички. Обикновено никога не практикувах официалните строеве, паради и т.н., които предписваше армейският устав. Водеше се война и ние се присмивахме на всички подобни неща. И тогава изведнъж – „Рав-нис! Мирно!“… Всички се подчиниха, въпреки че в строя има мнозина с по-високо звание. Наредих на Кукушкин да излезе напред и дръпнах пламенна реч. Струваше ми се, че никога през живота си не съм бил толкова красноречив и вдъхновен. Апелирах към съвестта, говорих за Красивото, за Човека, за Висшите ценности. Гласът ми звънтеше и трептеше с най-изразителни модулации. И какво? Изведнъж забелязах, че целият строй се усмихва от ухо до ухо и ме гледат с умиление. Завърших с израз на презрение и порицание към гвардейския ефрейтор Кукушкин и разпуснах всички. Бях направил всичко, което можех. Два часа по-късно целият севърски сервиз и цялата посуда бяха осрани. Успяха да се изсерат дори в книжните шкафове. Оттогава вече не се боря нито за Справедливост, нито за Висши ценности“.

В същото време, ако тези войници имаха дар слово, можеха да изнесат лекция на младия офицер за своите висши ценности и чувството си за справедливост.

Полският писател Станислав Лем се опитва да обясни осирането на къщите в Европа по време на триумфалния марш на съветския войник-освободител през 1945 г.: „С това те си отмъщаваха не само на германците (в крайна сметка – на другите!) за онова, което германците бяха извършили в Русия, а отмъщаваха и на целия свят извън пределите на своя затвор с най-подлото от всички възможни отмъщения: та те осираха всичко – никое животно не проявява такава, така да се каже, ЕКСКРЕМЕНТАЛНА жестокост, както руснаците, които затрупваха и напълваха с екскрементите си разрушените салони, болнични зали, бидета, клозети, изсираха се върху книги, килими, олтари; при това осиране на целия свят, който сега можеха (каква радост!) да стъпчат, смачкат и осерат…“ (Благодаря на Сергей Медведев за цитата и превода му).

Сред многобройните синоними на думата „изпражнявам се“ („отивам по голяма нужда“, „акам“, „сера“, „изхождам се“) в речниците откриваме един неочакван: „снасям ларва“. В нашия контекст това е изненадващо точно определение. Не би могло да бъде по-добро. Руският свят снася ларвата си, където и да отиде. Какво ще израсне от нея?

Това не е просто отмъщение към онези, които са живели по-свободно, по-богато и по-разумно. Това е послание, което описва бъдещето на окупираните територии.

Можем ясно да видим, че ако руският свят остане там, където е дошъл, животът там ще деградира, законите ще бъдат заменени от договорки, икономиката ще бъде опростена до средновековно ниво, на мястото на цъфтящите градини ще изникнат сметища, а изкуството и културата ще загинат.

Можем ясно да видим това на примера на някога проспериращите курорти на Абхазия, на примера на добре поддържаните Донецк и Мариупол, превърнати в бандитски анклави или напълно унищожени.

Завоевателите дълбоко в себе си усещат своята велика мисия: разрушаването на цивилизацията. На всякаква цивилизация. Не само европейската цивилизация. Това не са отношения между победител и губещ (както се случва във войните), а послание към заобикалящия ги свят, което съдържа символ на бъдещето.

За да подчертая, че става дума за противопоставяне на самите нас не на европейската цивилизация, а на всяка цивилизация по принцип, ще дам пример от друго произведение, което изучавахме в училище. Лев Толстой в „Хаджи-Мурат“ описва едно чеченско село, от което току-що са си тръгнали руски войници:

„Като се върна в аула си, Садо намери саклата си разрушена: покривът беше пропаднал, вратата и стълбовете на чардака изгорени, а вътрешността осрана… По-големите деца не играеха, а гледаха с уплашени очи възрастните. Чешмата беше осрана, явно нарочно, за да не може да се взема вода от нея. Джамията също беше замърсена, а моллата и муталимите я почистваха.

Старейшините се бяха събрали на площада и, приклекнали, обсъждаха положението си. Никой дори не споменаше за омраза към руснаците. Чувството, което изпитваха всички чеченци от малки до големи, беше по-силно от омразата.

Това не беше омраза, а непризнаване на тези руски кучета за човешки същества и такова отвращение, погнуса и недоумение пред нелепата жестокост на тези същества, че желанието да ги изтребиш, подобно на желанието да изтребиш плъховете, отровните паяци и вълците, беше толкова естествено чувство, колкото и чувството за самосъхранение…“

Естественото чувство за самосъхранение би трябвало да подскаже на народите, при които руският свят е дошъл с оръжие в ръка: спрете го! Прииждащият руски свят се изказва ясно и с пределна убеденост. Но е по-лесно да си затворим очите, да си запушим ушите и носа, нали?

*Андрей Малгин е доктор по философия, литературовед и литературен критик, блогър и журналист. Издирван в родината си като " задграничен сътрудник, формиращ отрицателен облик на Руската федерация и нейните въпръжени сили ".